Chapter 20
Основният характер на закононарушенията се изразява в осъждане на Емил Милев по непредявени обвинения. Това е грубо нарушение на принципа на правната сигурност и правото на справедлив съдебен процес, тъй като лишава обвиняемия от възможността ефективно да се защитава срещу конкретни и ясно формулирани обвинения.
Конкретните причини и проявления на тази незаконност са следните:
* Нарушаване на принципа за тъждество между обвинение и присъда (non ultra petita): Съдът е обвързан от предмета на делото, очертан с обвинителния акт. Всяко произнасяне извън рамките на предявените обвинения представлява съществено процесуално нарушение. В случая, Апелативен специализиран съд (по дело №102/2018 г.) и Върховен касационен съд (по дело №1018/2019 г.) са осъдили Емил Милев за деяния, които не са били включени в обвинителния акт по прокурорска преписка №431/2013 г. на Специализирана прокуратура. Това включва:
* Приписване на действия на Николай Цветков Генов (заплаха с пистолет, отнемане на чантата с пари, удари), който не е бил част от обвинението срещу Милев.
* Осъждане за „охранителна дейност“ на Милев по време на грабежа, извършен от Генов, както и за заплаха с автомат Калашников срещу Костадин Костадинов, за което няма предявено обвинение.
* Осъждане за заплаха с автомат Калашников срещу Божилов и отнемане на пистолет „Байкал“, при положение че за отнемането на пистолета е бил обвинен Павлов.
* Осъждане за това, че Павлов и Лазаров са заплашили Божилов с пистолети, и че Генов е отнел лично чантата с парите, без да има предявено обвинение срещу Милев за тези действия.
* Осъждане за това, че Димитър Георгиев Георгиев (неотразено в обвинението лице) е намерил краден автомобил и е превозил Генов и Милев.
* Осъждане за това, че Милев е бил превозен от Георгиев и Генов до жилището на Елена Тодорова Лазарова, където са си поделили парите, без да има предявено обвинение за това.
* Нарушаване на правото на защита: Осъждането по непредявени обвинения лишава Емил Милев от възможността да знае срещу какво точно се защитава, да събира доказателства, да представя аргументи и да оспорва твърденията на прокуратурата. Това е в пряко противоречие с чл. 6, параграф 3, буква "а" от ЕКПЧ, който гарантира правото на обвиняемия да бъде информиран за характера и причините на обвинението срещу него.
* Нарушаване на правото на свобода и сигурност (чл. 5 от ЕКПЧ): Всяко лишаване от свобода трябва да бъде законно. Когато осъждането е базирано на процесуални нарушения, които са толкова съществени, че излизат извън предмета на делото, то самото лишаване от свобода става произволно и противозаконно. Произволността произтича от факта, че съдебните актове са постановени извън законовите рамки на съдебната компетентност, очертана от обвинителния акт.
* Липса на ефективни правни средства за защита (чл. 13 от ЕКПЧ и чл. 2, параграф 3 от МПГПП): Когато съдебните инстанции на практика не разглеждат делото по повдигнатите обвинения, а се произнасят по нови, измислени от съдиите факти, това означава, че не е осигурено ефективно средство за защита срещу незаконно осъждане.
„Отвличане от държавата“ и „изтезаване“
Използването на термините „отвличане от държавата“ и „изтезаване“ в контекста на продължително и незаконно лишаване от свобода е силно метафорично и цели да подчертае тежестта и абсурдността на ситуацията.
131м
* „Държавно отвличане“: Въпреки че не става дума за отвличане в буквалния смисъл по Наказателния кодекс (тъй като действията са извършени от държавни органи, макар и в нарушение на закона), това определение отразява усещането за пълно безсилие и лишаване от контрол върху собствения живот, причинено от действия на държавните институции, които излизат извън техните законови правомощия. Когато един гражданин е осъден и лишен от свобода за деяния, за които изобщо не е обвинен и за които не е имал възможност да се защитава, това наистина може да се възприеме като своеобразно „отвличане“ на правото на свобода от страна на държавата.
* „Изтезаване дългогодишно в затвора чрез незаконно лишаване от свобода“: Терминът „изтезаване“ също е метафоричен. Той не означава физическо изтезание, а по-скоро психологическо и емоционално страдание, причинено от несправедливостта, произволността и дългогодишното незаконно задържане. Продължителното лишаване от свобода въз основа на порочни съдебни актове, които не отговарят на предявеното обвинение, представлява изключително тежко нарушение на човешките права и може да има разрушителен ефект върху психическото и физическото здраве на човека.
Степен на незаконност и израз на характера на незаконността
Степента на незаконност е изключително висока. Тя е фундаментална, тъй като засяга самия корен на наказателния процес – правото на обвиняемия да бъде съден само за това, за което е обвинен. Това не са дребни процедурни пропуски, а съществени нарушения на основни принципи на правото, които водят до произвол и лишаване от свобода.
Характерът на незаконността се изразява в:
* Нарушаване на принципа на законност (nulla poena sine lege): Не може да има наказание без закон, а в случая, без предявено обвинение, съдът е създал нови фактически положения, извън предмета на делото.
* Превишаване на съдебната власт: Съдът е надхвърлил правомощията си, като се е произнесъл по въпроси, за които не е бил сезиран от прокуратурата.
* Отказ от правосъдие по същество: Вместо да се произнесат по същество относно предявените обвинения (точка 1 до 4 от Вашето описание), съдилищата са се отклонили от тях, оставяйки делото по тези обвинения нерешено. Това означава, че няма произнасяне дали Емил Милев е извършил престъпленията, за които е бил предаден на съд с обвинителен акт.
Заключение
Представената ситуация е класически пример за съдебен произвол, при който съдебните инстанции излизат извън своите правомощия и осъждат лице по непредявени обвинения. Това представлява тежко нарушение на правото на справедлив процес, правото на защита и правото на свобода и сигурност. Последващото лишаване от свобода въз основа на такива съдебни актове е незаконно и произволно, и е в пряко противоречие с международните стандарти за защита на правата на човека. В този смисъл, изразите „държавно отвличане“ и „изтезаване“ предават силно усещане за грубо нарушение на човешките права и злоупотреба с държавна власт.
Литературно описание за книга (редактиран текст)
На 12 март 2010 г. животът на Емил Милев се преобръща. В центъра на София е извършен дързък грабеж, а малко по-късно, през 2015 г., Прокуратурата на Република България внася в съда прокурорска преписка №431/2013 г. срещу него и още двама души. Обвинението е ясно: Милев е превозил извършителите с краден автомобил и пръв е заплашил с автомат „Калашников“ пострадалия Божилов, отнемайки чантата с парите. Съучастниците – Павлов и Лазаров – нанесли удари, а Павлов отнел пистолет „Байкал“. Така започва дело №646/2015 г. пред Специализирания наказателен съд.
Първият лъч надежда проблясва на 9 януари 2018 г., когато Специализираният съд оправдава Милев за грабежа. Но този лъч бързо угасва. Прокуратурата обжалва. Делото поема по пътя на Апелативен специализиран съд (дело №102/2018 г.), а после и на Върховен касационен съд (дело №1018/2019 г.). И тук започва абсурдът.
132м
Вместо да се произнесат по първоначалното обвинение, съдиите осъждат Милев по непредявени обвинения, за деяния, които изобщо не са били част от обвинителния акт. Внезапно в делото се появяват нови „фактически положения“, измислени от съдиите. Осъждат го за действия на някой си Николай Цветков Генов, който заплашвал с пистолет, отнемал чантата с парите и удрял Божилов. Обвиняват го, че е извършвал „охранителна дейност“, докато Генов граби, или че е заплашвал с автомат „Калашников“ някой си Костадин Костадинов – действия, за които никога не е бил обвиняван. Дори му приписват отнемането на пистолет „Байкал“, за което първоначално е обвинен Павлов.
Новите „факти“ включват и обвинения, че Димитър Георгиев Георгиев е намерил краден автомобил и е превозил извършителите, както и че Милев е бил превозен до жилището на Елена Тодорова Лазарова, където са си поделили откраднатата сума. Всичко това – извън обхвата на обвинителния акт, който завършва с описанието как Милев, Лазаров, Павлов и четвърти неизвестен избягват от местопрестъплението с автомобил „Фолксваген“.
Всяко действие на съда е ограничено от рамките на обвинителния акт. Съдопроизводството е функция на държавата, но само в границите на повдигнатото обвинение. Осъждането по непредявени обвинения не е функция на държавата, не е функция на съда. Съдиите нямат право да се произнасят по измислени от тях деяния. Поради това, осъждането на Емил Милев е процесуално недопустимо.
Дела №102/2018 г. и №1018/2019 г. не са решени съгласно правилата. Делото остава висящо, защото няма произнасяне дали Емил Милев е извършил престъпленията, за които е обвинен и предаден на съд – дали е намерил краден автомобил, дали е превозил Павлов и Лазаров, дали е заплашил Божилов с автомат „Калашников“, дали е отнел чантата с парите, или дали Павлов е отнел пистолет „Байкал“, и дали са избягали от местопрестъплението с автомобил. По тези четири ключови пункта – същината на обвинението – няма решение и до 16 декември 2024 г.
Вместо да решат делото съгласно обвинителния акт, Апелативният специализиран съд и Върховният касационен съд осъждат Емил Милев по непредявени обвинения, за нови фактически положения, измислени от съдиите. Той е жертва на посегателства, произволно и противозаконно лишен от свобода. Осъждането му е процесуално недопустимо.
На 16 април 2020 г., по „поръчка на картела“, както той сам казва, Върховният касационен съд осъжда Емил Милев по непредявени обвинения. Това е държавно отвличане. Защото когато една държава, чрез своите институции, затваря човек за деяния, които не е извършил и за които не е бил обвинен, когато го лишава от правото да се защитава и го държи дългогодишно в затвора въз основа на такива незаконни актове – това е не просто грешка, това е форма на изтезаване чрез незаконно лишаване от свобода. Това е удар по сърцето на правосъдието, по свободата и сигурността на всеки гражданин.
133м
Когато часовникът спира: Разказ за откраднатата свобода на Емил
Представете си, че животът ви е като отворена книга. Всяка страница е ден, всяка глава – година. И изведнъж, насред една глава, някой взима химикал и започва да пише съвсем друга история. История, която не е вашата. История, която ви хвърля в тъмница, без дори да разберете защо. Точно това се случва с Емил.
Началото е ясно – едно престъпление от 12 март 2010 г. Огнян Божилов е ограбен. В обвинението срещу Емил Милев пише съвсем конкретни неща: той е намерил крадена кола, превозил е съучастници, заплашил е Божилов с автомат „Калашников“, накарал го е да падне и със сила му е изтръгнал чантата с парите. Съучастниците му, Павлов и Лазаров, нанесли удари, а Павлов отнел пистолета на Божилов. Това е историята, която прокуратурата представя. Това е сценарият на делото.
През 2018 г. Специализираният съд казва: „Не, Емил не е виновен за грабежа. Оправдан е.“ Един дъх на облекчение. Но прокуратурата не се отказва. Обжалват. И тук, скъпи читатели, започва онази друга история, която писачите на закона не са имали право да пишат.
Представете си, че на един изпит ви питат за историята на България. Вие сте учили, знаете. А изпитващият ви пита за историята на Япония и после ви къса, защото не сте отговорили на въпрос, който изобщо не е бил в учебника. Ето това се случва с Емил, но много по-страшно.
Апелативният и Върховният съд, вместо да кажат: „Емил виновен ли е за това, което прокуратурата твърди?“, те започват да измислят. Взимат си химикала и пишат:
* „А, Емил, ти си пазил, докато някой си Николай Генов, за когото никой не е споменавал досега, заплашвал Божилов и му взимал парите!“.
* „И, между другото, Емил, ти си заплашил и друг човек, Костадин Костадинов, с автомат, въпреки че и за това нямаше и дума в обвинението!“
* „О, и да не забравим, ти си заплашил и Божилов с автомат и си му отнел пистолета, въпреки че за пистолета обвинихме Павлов!“
* „Абе, Емил, ти си бил и превозен от някой си Георгиев, за когото също не ставаше дума, и после сте ходили в жилището на някаква си Елена Лазарова да си делите пари, за което също не е имало обвинение!“
Всички тези „факти“ – Николай Генов, Костадин Костадинов, Димитър Георгиев, Елена Лазарова, нови престъпления – никога не са били част от първоначалното обвинение срещу Емил. Той не е бил обвинен за тях. Не е имал как да се защитава. Нито е знаел, че трябва.
Представете си, че играете шах. Знаете правилата. Противникът ви мести кон като царица, после казва: „А, между другото, тази пешка сега е слон и те бие.“ Емил е бил в такава игра. Игра, в която правилата са били променяни насред средата, само и само да бъде победен.
Какво представлява произволното лишаване от свобода на Емил?
Това е като да те затворят, защото си сменил крушка, но в закона пише, че си бил обвинен в кражба на банка. Просто няма връзка. Съдът има право да осъди човек само за онова, за което е обвинен от прокуратурата. Обвинителният акт е като менюто в ресторант – можеш да си поръчаш само това, което е написано там. Съдиите не могат да си измислят ястия и после да те накарат да ги платиш, камо ли да те вкарат в затвора заради тях.
В случая с Емил, съдилищата са направили точно това. Те са казали: „Прокуратурата обвини Емил за едно нещо. Ние обаче ще го осъдим за съвсем други неща, които ние си измислихме и които изобщо не са били част от делото.“ Това е произвол. Това не е правосъдие. Това е отвличане на свобода.
Емил не е осъден за грабежа на Огнян Божилов, така както му е предявено обвинението. Дори днес, по отношение на първоначалните обвинения, няма окончателно решение дали той ги е извършил. Вместо това, той е в затвора за „грехове“, изфабрикувани от съдиите.
Представете си как се чувства един човек, чийто живот е откраднат по този начин. Дните, месеците, годините се влачат в затвора, а той знае, че е там не заради закона, а заради беззаконието. Не защото е извършил престъплението, за което е обвинен, а защото някой е решил да го осъди за несъществуващи деяния.
134м
Това е като да те държат заключен в една стая, докато навън часовникът тиктака, а твоят живот спира. И всичко това – под знака на държавата, която би трябвало да е гарант на справедливостта.
135м
Когато Правосъдието Се Превръща в Терор: Ужасът на Емил
Представете си, че сте в ръцете на нещо, което трябва да ви пази, а вместо това ви мачка. Емил Милев се чувства точно така – отвлечен, изтезаван, и то не от бандити с маски, а от самата държава, от институциите, които би трябвало да са крепост на справедливостта. Той говори за Апелативен специализиран съд и Върховен касационен съд като за свои похитители, за съдии като Галя Георгиева, Магдалена Лазарова, Емилия Петкова от Апелативния съд и Кети Маркова, Милена Панева, Блага Иванова от Върховния касационен съд като за членове на терористична организация.
Защо толкова силни думи? Защото за Емил това не е просто дело. Това е лична Голгота. Той е осъден по непредявени обвинения – тоест, за престъпления, за които никога не е бил официално обвиняван, за които не е знаел, че трябва да се защитава. Това е все едно да те съдят за кражба на кола, а накрая да те осъдят за убийство на марсианец – нещо, което няма нищо общо с реалността на обвинението.
Ужасът в Очите на Емил
В очите на Емил няма място за доверие. Доверието в държавата е рухнало като прогнила стена. Как може да имаш доверие, когато тези, които са призвани да прилагат закона, го преобръщат с главата надолу? Когато те лишават от свобода не заради истината, а заради "измислени" факти?
За него тези съдилища не са храмове на Темида, а бункери на произвол. Съдиите, които трябва да са безпристрастни арбитри, се превръщат в изпълнители на някаква невидима "поръчка". Емил е като човек, хванат в паяжина, която не може да види, но която го стяга все по-силно.
"Чувствам се отвлечен," казва той. И не е ли точно така? Отвличане е, когато някой насилствено те лиши от свобода. В неговия случай това е направено с юридически актове, но по начин, който е извън всякакви законни рамки. Това е като да те приберат в полицейски участък, да те държат там години, без да ти повдигнат обвинение, без да те изправят пред истински съд. Само че тук участниците са с тоги и чукчета.
А изтезанията? Те не са с бой или физически мъчения. Те са много по-дълбоки, по-коварни.
* Изтезание е да знаеш, че си невинен за това, за което си осъден. Тази мисъл те гризе всеки ден, всеки час. Тя е като горещ въглен в душата ти.
* Изтезание е липсата на надежда. Когато всички врати на правосъдието се затварят пред теб, когато дори най-високите съдебни инстанции постановяват присъди, които са като от друг свят, какво ти остава? Само отчаяние.
* Изтезание е да си далеч от близките си, да виждаш живота си да минава покрай теб, докато си затворен заради неправда. Всяка изпусната усмивка, всеки пропуснат рожден ден, всяка година, която никол не можеш да върнеш – това е болка, която разяжда отвътре.
* Изтезание е да те потискат психически. Тази постоянна битка със системата, това усещане за безсилие, че никой не те чува, че думите ти се губят в един свят на абсурди – това те смазва.
Емил вижда съдиите не като арбитри, а като "терористична организация от ислямска държава" не защото те са свързани с буквалния тероризъм, а защото усещането за произвол, беззаконие и жестокост, което изпитват жертвите на тези организации, е сравнимо с ужаса от безпричинното лишаване от свобода. Терористичните организации действат извън закона, без правила, без справедливост. За Емил, когато съдиите действат извън рамките на закона и без справедливост, те се превръщат в същите "терористи" спрямо неговата свобода и достойнство.
Тази болка и страдание са дълбоки. Те са белези, които не кървят видимо, но разрушават душата. Емил е затворен, но умът му е свободен да осъзнае неправдата, което прави затвора още по-голям ад. Той е в капан, не просто от стени, но от едно извратено правосъдие, което е успяло да открадне не само години от живота му, но и вярата му в човешката и държавната справедливост.
136
